Науката за изблиците на гняв: Мозъкът им е строителна площадка

Това е един от наистина обсъжданите въпроси в родителството и уважавани специалисти не са на едно мнение — затова няма да ви кажем, че има само един отговор. Едната позиция се опира на десетилетия поведенчески изследвания, според които краткият, спокоен и последователен тайм-аут (съчетан с обучение на по-добро поведение) е ефективен инструмент без физическо наказание, а AAP все още го подкрепя. Другата позиция твърди, че има малко доказателства, че той добавя много отвъд простото избягване на физическо наказание, че много лесно се прилага неправилно (превръщайки се в изолация) и че отдалечаването може да отнеме точно спокойствието, от което малкото дете има нужда. Често срещан среден път е „time-in“ или уютен кът — успокояващо място, използвано с детето или близо до него, вместо изолация. Изберете какво подхожда на вашето семейство и вашето дете; тук няма един-единствен „одобрен от науката“ отговор.

Това също е наистина спорен въпрос. Класическата бихевиористична гледна точка е да се игнорира поведението при избухването (не детето), като се намесвате само за безопасността, за да не го подсилвате с внимание. Източници, информирани от теорията на привързаността, твърдят, че тъй като голяма част от избухването е истински дистрес, а не опит за привличане на внимание, известно присъствие и назоваване на чувството са подходящи още преди с детето да може да се разсъждава. Важно е, че и двете позиции са съгласни за едно: не отстъпвайте пред конкретното искане. Разликата е в това дали емоционалното присъствие по време на избухването е „подсилване“ или „необходима съвместна регулация“. Това е най-оспорваният тактически въпрос в тази област — приемете го като неразрешен и се опрете на това, на което собственото ви дете откликва.

Екранът може да спре избухването в краткосрочен план, но редовното разчитане на него означава, че детето има по-малко възможности да упражнява как да преживява и да се възстановява от силни чувства с ваша помощ — така се изгражда саморегулацията. Случайната употреба в наистина труден момент не е катастрофа; превръщането му в обичаен бутон за изключване има компромис, който си струва да се има предвид. Насоките тук клонят към „пестеливо и с мисъл за компромиса“, а не към категорично правило.

По-кратко, отколкото изглежда. Повечето избухвания са кратки — често минута или две, а огромното мнозинство приключват в рамките на около пет минути, макар че обикновено продължават малко по-дълго, когато децата пораснат. Нормалният диапазон е широк, така че единична по-дълга буря сама по себе си не е причина за тревога.

Това е изключително често срещано — и всъщност е добър знак. Да се владее през целия ден в група изисква огромно усилие от детския мозък. Вие сте тяхното сигурно място, така че в мига, в който ви видят, всички чувства, които са овладявали, се изливат навън. Това не е знак, че денят е минал зле, нито че ви наказват; това е облекчението най-после да са с човека, на когото имат най-голямо доверие. Очаквайте колеблива среща и я посрещнете със спокойствие.

Да останете спокойни не означава да сте пасивни или прекалено отстъпчиви — можете да държите твърда граница с топъл, тих глас. Да отговорите на големите емоции на детето си със собствени големи емоции обикновено налива масло в огъня, защото то взема сигнали за регулиране от вас. Спокойната твърдост му дава нещо стабилно, на което да се опре. Това е най-трудното нещо за правене и най-ефективното.